Спомен от планината

Слизам от планината...

На път за вкъщи, в края на моята юлска ваканция. Колата описва дъгите на дългите завои и плавно се спуска все по - надолу и по - надолу. Не спирам да се взирам в бързо редуващите се върхове, малки селца и борови иглички, сякаш те се движат, а не аз.

... И всеки път когато слизам от планината...
Искам да за я запечатам в съзнанието си за по - дълго време, усещайки я позната, променяща се, гостоприемна, омайваща ме.

Когато спрях на онази последна отбивка горе до високите борове, първо исках да заснема старата каруца, защото такава не бях виждала отблизо. За нея беше завързано малко черно пале - пазач, скрило се в сянката й.

Надолу по склона кротко пасеше снажен кон, който без проблем би се справил със старата, тежка каруца.

От ляво на него имаше малка ливада, на която селяни без да спират разгъваха вили и събираха изкосеното сено.

Още от далече ме поздравиха и дори ги чух да се смеят на това, че снимам кончето им.
Двете дребни жени и мъжа с тях се трудеха задружно под силното слънце, а едно невръстно дете ги наобикаляше.
Мъжът подкани детето да дойде при мен, за да го снимам с думите: "Хайде, не се срамувай, че докато се отсрамиш и тя ще си тръгне!". А момченцето типично по детски се сниши до тревата и ме наблюдаваше само с крайчеца на окото си.

Срещата ми с тези хора ме накара да разбера колко труден е живота в планината - един напълно различен свят и въпреки това те бяха тук с широки усмивки и отворени сърца.
Сега искам да им благодаря, че ги има, защото всичко е свързано...